) Ще е интересно да видим как интелигенцията реагира на тия събития. Вазов има още едно, за двама войници от българска и сръбска страна, малко по-наивно е и в наивния дух на Балканите от 19 век но пак е силно:
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=1...32&Level=2
Документален разказ от "Брегалница" :
"...Латун посочи към двамата ранени сръбски войници отзад, на един открит склон, останали след отстъплението на сръбските части.
Вече отдавна вниманието на всички бе обърнато към тях. Отначало те лежаха неподвижно и всеки ги мислеше за убити. Но когато сърбите от Ежовица започнаха да стрелят по тях, вземайки ги за българи, те се размърдаха. Единият правеше отчаяни усилия да се смъкне долу — да избегне куршумите, но вероятно беше тежко ранен в краката, защото успяваше да се изправи седешком и безсилен, отново падаше на гръб, разпервайки безпомощно ръце. Нашите не можеха да отидат там, защото силно се обстрелваше. И трябваше да гледат една потресна картина на борещи се със смъртта хора.
Другият правеше неправилни движения, като пресечен червей. Той се мяташе насам-натам, повдигаше се на ръка и забиваше след това глава в камъните, изтръпвайки в конвулсии.
Едно облекчение се разля в душата на всеки, когато първият — раненият в краката — събрал ръце до тялото, се остави на тежестта си да се търкаля надолу по полегатия склон. Така той избяга от сръбските куршуми и нашите можаха да го приберат.
Донесоха го на носилка и ротният фелдшер разряза панталоните да превърже раните му. Разтрошени кости — и двата крака тежко ранени на няколко места.
Колко благодарност в очите на тоя нещастник! Наоколо се натрупаха войници, любопитни да разгледат сръбски пленник. Един му подаде хляб, но сърбинът отказа. Той молеше:
„Воде! Воде, брачо!"
Поднесоха до почернелите му напукани устни едно шише, той го грабна и жадно загълта, затваряйки очи от слънцето.
„Чакай, не бива да пиеш много! Стига толкова!" — викаше санитарят, дърпайки шишето от устата му. Но раненият го притискаше здраво и го надигаше по-високо.
„Не бива, не е хубаво! За твое добро го правя."
Сърбинът напевно повтаряше: „Воде! Воде!" със струйки от разляна по брадата вода.
Между натрупаните беше и Латун. Приклекнал до носилката, той съсредоточено следеше движенията на сърбина, разглеждаше раните му —— с една студена болка в очите. Когато раненият заохка, той заговори при мълчанието на всички:
„Сърбине, кой те кара да се биеш! Не е хубаво нещо войната, а? Кво за кажеш?"
Раненият изви към Латуна изгаснал поглед и доверчиво, сякаш бе усетил в него най-близката душа, отвърна:
„Човек е животиня, брате мой!"
„Царете да му берат греха! Я да попитат нас — война няма да има."
Някой се обади в тишината:
„Не дават Македония, Латуне — там е работата!"
„Не дават ли? Чакай за го поптам: сърбине, ти не я ли даваш? Ама правичката си кажи!"
Раненият затвори очи в умора:
„Мени е све йедно! Мени е све йедно!"
„Видя ли бя? Поптай други, поптай и нашите — се това за ти рекат."
„Е, защо са бийми тогаз?"
„За акъл. Вързахме се там при Одрин и Чаталджа, а другите се настаниха в Македония като в празна къща. Яла сега да ги изтикаш! Тя е мъгла, ами остави я!"
„Ох, да ли чу жйвети!" — простена сърбинът.
„Не бой са — ще оздравееш! Ами ние, ние! Толкова земя хим превзехме, ни са свърши, бяй! Дойдохме с щъркелите в топлата земя, ще си идем май пак с тях! А до тогаз за на пресяят. Кой ще хим тури акъл в главата на тая! Е-хех!"
„Хайде, откарайте ранения! — извика отгоре ротният. — Стига сте се трупали там. Санитарите! Какво чакате още!"
Двама здравеняци с бели ленти и червен кръст на ръкава дигнаха тежката носилка и я понесоха надолу по пътеката. Главата на ранения се клатеше като на мъртвец."
Тук български полкновник, впоследствие военно аташе в Белград, говори за турците:
"Нашите противници – турците
По- голямата част бяха възрастни хора от редифските и опълченските части от Тракия и се биеха за огнищата си. Само две дивизии бяха млади полкове – низами. На разните фортове от крепостта те извършиха множество излази, атакуваха храбро, и пак се прибираха, докато съберат сили за нов излаз.
Изтощени от умора и глад, те продължаваха да се съпротивляват до последния миг, а когато нашето надмощие ги сломи, те отидоха в плен със стоическо примирение.
Напите противници се биха като добри турци и умираха като храбри войници!"
