02-04-2015, 12:08 AM
Състояние и разположение на армиите
Първоначално трябва да отбележим, че Първата Балканска война свършва далеч по-бързо за Сърбия и за Гърция, отколкото за България, за сърбите тя свършва общо взето с Битолската битка, а за гърците – с обсадата и падането на Янина. Отделно от това мобилизационното напрежение не е толкова високо колкото в България и не изтоштава чак до такава степен икономиките им. И не на последно място в хода на войната те воюват срещу далеч по-скромни турски части в Македония, биещи се в условия на обкръжение, числено превъзхождани, атакувани и от чети на ВМРО в тила и страдащи от масови дезертьорства. Така че изтоштението на техните армии към началото на Втората Балканска война е незначително, а тепърва се извършват и нови рекрути в навечерието й.
В същото време българския войник изнася цялата тежест на войната на собствения си гръб на Тракийския фронт, където са съсредоточени по-голямата част от силите на Османската империя и където се завръзват най-кръвопролитните сражения през войната. Цялата нация е изправена на бойна нога в продължение на 9 месеца, войската е силно обезкървена и уморена, над 90% от войниците са обикновени селяни, които са изоставили домовете, семействата и стопанствата си и вече искат да се върнат при тях. Не само сред войниците, но и сред офицерите се появяват настроения против Фердинандовото „Всичко или нищо”, така че ако трябва да бъдат направени исканите отстъпки на Сърбия и Гърция, да им ги дадат и да се свършва вече. Затова и бойния дух вече няма нищо общо с онзи, който е царял в армията до преди няколко месеца.
Докато българите воюват на изток, сръбските и гръцките части имат времето да се настанят в Македония и да изградят удобни и силни отбранителни позиции срещу евентуално бъдещо нападение от наша страна.
В навечерието на войната България разполага с 5 армии, всички от които вече са прехвърлени от Тракия на западните граници и разположени на доста дълъг фронт от около 500 км от Дунав до Егейско море.
Извършени са рекрути и в някои от новоосвободените територии в Македония, Родопите и Тракия, с което общия брой на цялата армия достига половин милион души. Разположението й е следното:
1-ва армия (главнокомандващ - ген. Кутинчев) – разположена от Видин до Берковица; 3-а армия (ген. Димитриев) – около Цариброд и Трън; новосформираната 5-а армия (ген. Тошев) – около Кюстендил и Радомир; 4-а армия (ген. Ковачев) – между Струмица и Щип; и 2-а армия (ген. Иванов) – между Кавала и Дойран. Конната дивизия, останала сравнително безучастна в миналата война и този път е изолирана в най-северната част до Дунава да пази фланга на 1-а армия, също така има и малка българска част изолирана в Солун.
При това положение срещу Румъния и Турция практически не остава нищо което да бъде разположено и тези бъдещи фронтове са оставени съвсем оголени и без защита с илюзорните надежди, че Русия и Австроунгария няма да позволят да бъдем нападнати по тези направления.
Гръцката армия (върховен главнокомандващ – крал Константин, успешно заел трона с убийството на баща си) е в състав 9 пехотни дивизии и 1 кавалерийска, общо около 121 000 души, изправени срещу българската 2-а армия северно от Солун - само 3 пехотни дивизии, общо около 36 000 души, 20 000 от които - новобранци.
Сръбската армия (ген. Радомир Путник) успява да вдигне 348 000 армия за войната срещу българите, част от тези сили първоначално са разположени и около все още нелокализираната албанска граница. Ген. Путник разделя армията на 4 оперативни групи:
В Македония сръбските 1-а и 3-а армии формират най-мощната Южна група. 1-а армия (главнокомандващ – принц Александър) е позиционирана северозападно от Скопие. 3-а армия (ген. Янкович) – около Велес. Сръбската 2-а армия (ген. Степанович) съставя Централната група, в нея са същите тези войници, които доскоро са се биели заедно с българите при Одрин, но сега се изправят срещу тях в района на Пирот. Северната група е съставена от Тимошката армия (ген. Арачич). Западната група е съставена от около 20 баталиона и позиционирана около албанските планини.
Черна гора (главнокомандващ – крал Никола) се включва във войната срещу България с 1 пехотна дивизия, в състав 12 802 души, които се бият заедно със сърбите. 1 черногорска бригада се присъединява към сръбската 3-а армия, а другите 2 – към 1-а армия. Черногорците реално нямат никакви спорове и конфронтации с България, но крал Никола решава да изпрати войски в подкрепа на сърбите в замяна, на което впоследствие те да му отстъпят по-голяма част от Новопазарския санджак, който следва да се подели между двете държави.
Когато настъпва лятото на 1913 г. сръбското разузнаване разбира, че българите вече концентрират основните си сили срещу тях. Ситуацията е такава, че сърбите вече държат спорните територии и могат да бъдат сигурни, че българите ще нападнат първи. Те не се и опитват да изпреварят врага, а дори нарочно изчакват той да направи първата крачка, с което сам да постави върху себе си образа на вероломен предател, нарушител и агресор.
Българския план за войната против бившите съюзници предвижда генерално настъпление на всичките 5 армии по фронта без достатъчно голяма яснота какво ще се прави по-нататък. Идеята на Фердинанд е „да сплаши съюзниците и да ги направи по-отстъпчиви” с тази военна демонстрация. Като изключим тази безпочвена наивност, необходимостта от незабавни офанзивни действия е породена донякъде и от това, че София се намира само на 60 км от сръбската граница и сръбските войски и при надвисналата бъдеща война е по-изгодно първи да атакуваме ние водейки офанзивни действия отвъд границата отколкото дефанзивни зад нея и в опасна близост до столицата.
Пресеченият планински терен на Македония, Източна Сърбия и Западна България обаче сериозно възпрепиятства бързото настъпление и комбинираните действия на войските, така както българите успешно са оперирали преди това в откритите равнини на Тракия. Армиите са принудени да се разпръснат и да действат изолирано една от друга между планинските била и речните котловини. Пътищата са малко и тесни, което затруднява линеарното придвижване на войските. 1-а армия трябва да настъпи към Княжевац и към Пирот; 3-а армия – също към Пирот, в района на който да се съедини с частите на 1-а армия; новосформираната 5-а армия трябва да играе ролята на ос между 1-а и 4-а армия и да прикрива фланговете им; 4-а армия трябва да настъпи в района на Щип; 2-а армия трябва да атакува в Южна Македония в района на Гевгели и на Солун.
В крайна сметка въпреки, че щаба одобрява този план, впоследствие дори не се стреми да го изпълни така както е бил начертан.
Боевете при Брегалница
Най-важната позиция за завладяването на окупираната от сърбите Македония се заема от 4-а армия, наскоро сформирана през отминалата зима. Тя е разгърната под формата на арка, като Щип се намира на върха на тази дъга. Това разположение прави фланговете й уязвими и създава добри условия за вражески контраатаки, с които центъра й да бъде обхванат и разбит.
Първите сражения избухват на 29-30 юни, при сблъсъка на българската 4-а армия със сръбските 3-а и 1-а армии плюс черногорската дивизия в района на р. Злетовска. Първоначално левия фланг на българската армия напредва и с тежки боеве достига Вардар до Удово.
В серия от изключително ожесточени боеве след нощни щурмове, атаки „На нож” по стръмните чукари и под ураганния огън на артилерията, при Криволак сръбската Тимошка дивизия е разгромена от една единствена българска бригада. Там сърбите дават над 3500
жертви и по-голямата част от артилерията си, а фланговете им са застрашени от обход.
В крайна сметка обаче Центъра на 4-а армия не успява да напредне, а при другите български части в района на свой ред търпят тежки загуби, поради което цялостно настъпателния план в този участък се проваля.
Стихийното избухване на боевете и общото положение на фронтовете внася хаос в българския щаб и разстройва плановете и подаването на командите. Така например Данев получава заповед от Савов да спре бойните действия, това става на 1 юли. В същият този ден до него пристига втора заповед от Фердинанд с точно обратното нареждане – атаката да продължи. Настъпва момент на пълно объркване, в който никой не знае какво точно да прави.
На 3 юли Фердинанд уволнява Савов обвинявайки него за провала на офанзивата. В същия ден Савов се оказва уволнен за втори път – сега от правителството обвинен този път в това че е заповядал тази офанзива, истината обаче е че е отстранен заради провалът на войските му да донесат бърза победа, което се е очаквало от него в София, въпреки тежката и сложна ситуация на фронта.
На негово място е назначен главнокомандващия на 3-а армия ген. Димитриев, който от своя страна е отявлен русофил. Така че това е и един отчаян сигнал изпратен към Петербург с надеждата Русия да се намеси в събитията на страната на България. Съвсем скоро обаче ген. Димитриев на свой ред е сменен и командването на 3-а армия е поверено на ген.-лейт. Рачо Петров, всичко това вероятно е плод на противоречиви съвети от страна на висшите военни към Фердинанд в един доста напрегнат момент.
Всички тези спирания на бойните действия и промени имат не само объркващ, но и направо парализиращ ефект върху българските войски. Особено неприятна изненада за войниците от 7 пехотна дивизия на 4-а армия е заповедта успешното им настъпление да спре и да се върнат на изходните си позиции, не само защото шансовете за победа са пропиляни така, ами и защото в този момент предните сръбски части са съвсем близо и отстъплението представлява опасна маневра за самите войници. Така че поради тези обстоятелства загубите ни са тежки, а успехът – нулев...
Последвалите три дни на затишие дават време на сърбите и гърците да се възстановят от първоначалните български удари. През това време обаче те не прекратяват огъня по българските позиции, въпреки някои опити на български офицери да им обяснят отдалеч, че атаката е започнала в резултат на грешка.
Сред българските редици настава объркване, впоследствие българската армия така и не успява да възстанови първоначалния си ред и ритъм на действие. Една заблудена рота от 7-а дивизия дори е хваната и пленена от сърбите без никакъв бой.
Все пак първоначалните български атаки изтоштават и сръбската 3-а армия, поради което командващият я ген. Янкович моли ген. Радомир Путник да му разреши оттегляне, но исканията му са отхвърлени. Путник заповядва на 3-а армия да се държи и да контраатакува. Когато българските атаки стихват на 1 юли сърбите преминават в контранастъпление по цялата линия от Щип до Кочани и успешно изтласкват десния фланг на българската армия от р. Злетовска към р. Брегалница. Към 4 юли те вече са създали удобни условия да пробият българските позиции в близост до Горна Джумая (Благоевград). Ако това се случи това означава разгром на 4-а армия и отрязване на 2-а армия на юг воюваща с гърците. Или с други думи край на войната.
Друг основен фактор благоприятстващ сръбските успехи е мудността на 5-а армия или направо казано - пълното й бездействие в северната част на фронта. Когато на 4-а армия й е заповядана офанзива, към 5-а армия липсва каквато и да била отправена заповед за действия. Ген. Тошев моли командването в София за разрешение да се придвижи с войските си към Македония в помощ на задъхващата се 4-а армия. В София обаче цари пълно объркване след първоначалните сблъсъци по фронта и пълна липса на някаква обща позиция по належащите въпроси, в резултат на което молбата му просто е отхвърлена! На следващия ден неочаквано Тошев най-накрая получава исканото разрешение да атакува, когато атаката започва също толкова неочаквано пристига нова заповед – атаката да бъде спряна! В резултат на цялата тази немарливост от страна на щаба 5-а армия не успява решително да се включи в бойните действия и да облекчи положението на 4-а армия. На 8 юли тя отстъпва от р. Брегалница и боевете стихват. Загубите на 4-а армия са тежки, общо около 20 000 души, сръбските – също: 16 620 души общо, 3000 от които убити. Докато всичко това се случва по същото време на юг българските войски търпят още по-голям разгром от гръцките.
Отстъплението на българската 2-а армия
Още от самото начало положението на 2-а армия (в състав 3 пехотни дивизии и то наскоро попълнени от новобранци) е особено тежко, защото тя трябва да се изправи срещу почти всички сили на гръцките войски (9 пехотни и 1 кавалерийска дивизия), които имат смазващо числено превъзходство над нея в съотношение повече от 3:1.
В този участък спорадичните сблъсъци и престрелки между български и гръцки войници започват да избухват още преди Първата Балканска война да е приключила и 2-а армия да бъде прехвърлена там от Одрин, т.е. дори когато все още сме били съюзници, като провокациите от гръцка страна са едва ли не ежедневие.
На 26 юни 2-а армия получава заповед да унищожи стоящите пред нея гръцки сили и да напредне към Солун, без командването да си дава някаква сметка, че това е далеч отвъд реалните възможности на 2-а армия, дори и ген. Иванов да разполагаше с повече и по-опитни войници. Въобще при планирането на общата стратегия на българския щаб ген. Савов допуска много груба грешка с недооценяването на вражеските сили в този участък от фронта.
Гръцките войски незабавно предприемат контраатака разгръщайки силите си в център и две крила. Като планът им предвижда по-силен натиск от страна на центъра и лявото им крило с цел да бъде отрязан пътя за отстъпление на българите към Струмица. И накрая левия гръцки фланг да се съедини със сръбския десен фланг, което практиески би отрязало достъпа на българите до Македония.
Боевете започват на 30 юни по целия фронт. Гръцките бойни кораби започват да гърмят по българските позиции до залива Орфанос. Десния фланг на българската армия е изтласкан под масирания натиск на гръцката. Разтеглена на фронт от близо 200 км и под напора на многократно превъзхождащия я противник 2-а армия започва да отстъпва на североизток от Солун, както и на север към левия фланг на българската 4-а армия при Струмица, отбраняваща се от контраатаките на сръбските войски и на свой ред нямаща възможност да окаже каквато и да била подкрепа на 2-а армия.
Въпреки че българите предварително изграждат стабилни отбранителни позиции северно от Солун съставени от траншеи със замаскирани по дължината им батареи с множество оръдия, включително и пленени от турците оръдия при Кукуш, в крайна сметка при започналото всеобщо отстъпление се налага те просто да бъдат изоставени.
Ген. Иванов отбелязва, че 4 юли е кризисен ден за армията му, не толкова заради материалните загуби, колкото психологически. Виждайки броя на прииждащия противник и разбрали, че помощ няма да дойде от никъде войниците осъзнават, че това което им предстои е да загубят, поради което бойния дух се срива и единствен варянт на този етап остава отстъплението. А и самото изтегляне на север от Кукуш протича с чести и кръвопролитни сблъсъци на ариергардите, в които българите дават тежки загуби – около 4000 убити и 2000 ранени.
И в този критичен момент, чак когато положението вече е излязло извън контрол, от София най-накрая се сещат да изпратят подкрепления, макар и скромни, на бедстващата 2-а армия. Тези части обаче пристигат само за да се присъединят към всеобщото отстъпление на север. Която маневра от своя страна започва да оголва левия фланг на 4-а армия и да я заставя на свой ред да отстъпва за да предотврати възможността от сръбски обход и врязване на вражеските войски в стика между двете армии. Цялото това отстъпление започва все повече и повече да отива към разгром.
Поражението и изтласкването на 2-а армия от гръцките войски се оказва най-тежкото поражение за България във Втората Балканска война и най-големия успех на Гърция и за двете войни. При тези боеве гърците взимат в плен около 6000 български войници и 130 оръдия. Но въпреки отчаяното си положение българите все пак не се дават без бой и всъщност цената на тази гръцка победа съвсем не е лека – 8700 гръцки войници падат на бойното поле северно от Солун. И въпреки загубата и прогонването на 2-а армия тя все пак отстъпва организирано и запазва бойния си ред и боеспособност. Но с изтеглянето й от Сяр и Драма става ясно, че е дошъл края на българските надежди за Егейска Македония. Нереалистичните въжделения на управляващите ни кръгове за Солун, не само причиняват разрив на българо-гръцкия съюз и то още преди Първата Балканска война да е започнала, но и довеждат до немуниемото разбиване на 2-а армия и загубата и на българските етнически райони северно от града.
Българската „Вертоломеева нощ” в Солун
Това което провокира 2-а армия да атакува незабавно всъщност е унищожаването на българския контингент в Солун от гръцките войски и установяването на пълен контрол над града от тях.
На 30 юни в Солун се намира гръцката 2-а дивизия, заедно с около 2000 души критска жандармерия. Българските сили останали там са един единствен баталион (3-и, от 14-и Македонски полк), който попада в пълна изолация там и тотално числено превъзходство на врага. Въпреки, че ген. Савов настоява да се изтеглят от там поради неблагоприятното положение, правителството в София настоява те да останат там, като един вид опит за изразяване и отстояване на българските претенции за Солун, без никой да го интересува, че ако бъдат нападнати не им остава нищо друго освен да бъдат избити. Изключваме надеждите за евентуална помощ от базираната на североизток 2-а армия, която още в началото на боевете започва отстъпление.
Българския баталион е нападнат веднага след като въоръжения конфликт между България и Гърция ескалира и продължава само два дни – 30 юни и 1 юли 1913 г. Завързва се кръвопролитен сблъсък по улиците на града, българските части бързо свършват патроните си и нямайки възможност за презареждане продължават битката с байонетите си в опит да изтласкат многобройния противник. В същото време гърците не се поколебават да използват артилерия срещу българите без ни най-малко да държат сметка за това, че тя взима и много цивилни жертви там, както и разрушени сгради.
В крайна сметка оцелелите българи са пленени, 237 загиват в тази кратка битка и около 100 са ранени, по време и след битката част от българските жители пребиваващи в Солун също са заловени и убити от гръцките войници. Всички тези хора практически са принесени в жертва от собственото си правителство в името на една безнадеждна кауза.
Гръцките загуби естествено са незначителни – 18 убити и около 30 ранени. С това и с изтласкването на 2-а армия на север Гърция без особени усилия успява да сложи ръка върху всички спорни територии, а освен всичко друго се създават и благоприятни условия за нахлуване още по-насевер, включително и в старите предели на България.
Българите в отстъпление и отбрана
В същото време положението на 4-а армия в Македония продължава да бъде тежко и под напора на сръбските армии тя е принудена да изостави първоначалния успех на войските от левия си фланг и да предприеме отстъпление по целия си фронт. Така че около 7 юли ситуацията според ген. Димитриев е „съвсем близо до катастрофа”, поради което той заповядва и на двете армии да отстъпят до старите граници на България за да прикрият взаимно фланговете си. Десния фланг на 2-а армия така или иначе е изтласкан след сблъсъците около Дойран на 7 юли и принуден да се отстъпи, същото правят и останалите части на армията изтегляйки се по долината на Струма към Горна Джумая (Благоевград), в това време гърците влизат в Струмица, а след няколко дни (11 юли) се съединяват със сръбските войски в Македония. Напредването им на север по долината на Струма продължава до 24 юли когато достигат Кресненското дефиле и до там инерцията им свършва. Оказва се, че това е максималната дистанция, до която могат да се разтегнат снабдителните и комуникационните им линии, а също така и че войската осезаемо се уморява от макар и успешните си битки, както и от ускорения марш.
В другия участък на Южния театър на бойните действия, гърците се справят с още по-голяма лекота. На 11 юли гръцкия флот превзема пристанището на Кавала, а впоследствие и целия град. На 19 юли гърците влизат в Неврокоп и 2-а армия се връща на старата българска граница. На 25 юли гръцкия флот превзима и Дедеагач, с което българите окончателно са отрязани от Егейско море.
В центъра българската 5-а армия най-накрая започва успешни настъпателни действия срещу сръбските сили в района на Кюстендил, но те така и не могат да бъдат успешно доразвити поради разбиването и отстъплението на 2-а армия, както и големите затруднения на 4-а. Така че въпреки успешното си напредване и 5-а армия е принудена на 6 юли да се изтегли обратно на старата граница за да пази района на Кюстендил и югозападните подстъпи към София, така тя заема отбранителни позиции там до края на войната. Сръбската 1-а армия прави известни опити да пробие тези отбранителни позиции, но те са осуетени без проблеми и положението в този участък на фронта остава статично. Нито там е съсредоточено някакво основно усилие на сръбските удари, нито е необходимо там да стои цяла бездействаща българска армия, чиито сили (или поне част от тях) можеха да помогнат на закъсалите 2 армии на юг.
На север 3-а армия започва офанзива на 7 юли настъпвайки разделена на две основни групи към Пирот и в перспектива – към Ниш с цел да прекъсне жп възела за към Скопие. Настъплението на 3-а армия започва да застрашава Пирот, както и от сериозно разкъсване на сръбските връзки и комуникации в района. В отговор на това ген. Путник спешно започва да прехвърля части от Южната група, които да отбраняват подстъпите към Пирот. Тези подкрепления успяват да предотвратят българската заплаха надвиснала над Пирот, но за сметка на това редиците на сръбските 1-а и 3-а армия оредяват и така отслабва натискът им спрямо българската 4-а армия и до сръбски пробив на тази позиция не се стига, което би могло да приключи войната още тогава.
Българската 3-а армия предприема още няколко нерешителни атаки към Пирот до 23 юли и след това се връща обратно заемайки отбранителни позиции, със същия мотив като при 5-а – да охранява подстъпите към София, защото тя се намира само на 60 км от границата. Позициите на българската армия там са достатъчно силни за да парират всеки възможен сръбски удар по това направление към столицата, но по този начин и 3-а армия с нищо не допринася за първоначалните настъпателни планове на българския щаб в тази война.
В най-северната част на фронта българската 1-а армия започва своята офанзива на 4 юли. В кратко време и след тежки боеве тя превзема сръбския град Княжевац и се приготвя за настъпление на юг към Пирот. Въпреки че загубите от битката при Княжевац са минимални (280 убити и 800 ранени) и изгледите за успех на тази маневра са доста добри, още на следващия ден, щаба в София нарежда и на 5-а армия също да се върне обратно към старата граница, правейки си за нея доста закъснели сметки за евентуалното й включване на юг при Македонския фронт. Като това решение освен, че проваля операцията и освен че не довежда до нищо конструктивно впоследствие, води и до жертви в процеса на изтеглянето на българските войски. Защото когато те се евакуират от Княжевац изпълнявайки командата, сръбските войски не спират да се бият и ги преследват, в резултат на което 9-а дивизия от 1-а армия при отстъплението си влиза в една клисура заклещена от сръбските батареи и изцяло излжона на огъня им. Впоследствие сърбите намират в тази клисура трупове "буквално разхвърляни на парчета по земята" в резултат на артилерийския обстрел, една сцена предвещаваща бъдещите страховити картини, които артилерията ще нарисува през предстоящата Първа Световна война.
На 17 юли след като се връща обратно в пределите на България 1-а армия започва прехвърлянето си на юг, с което Северозападната част на страната се оголва за сръбската и Румънската армия.
Към средата на юли настъпва огромна умора от войната и в двата лагера, желанието за воюване и инерцията набрани от тях през миналата есен вече съвсем са се изпарили. В отделни части на фронта се правят неофициални опити от обикновени войници и от двете страни за договаряне на поне временно прекратяване на огъня помежду им, като всички тези случаи остават ненаказани от офицерите им. Като такива настроения вече са завладяли дори и част от генералитета.
В телеграма от юли 1913, главнокомандващия 2-а армия ген. Степанович пише: „Прочетох доклада ви за загубите от нощта на 10 срещу 11-и този месец със свито сърце, защото тези жертви са безмислени при липсата на нужда от подобни бързи и рисковани действия. Препоръчвам за в бъдеще разумното опазване на въоръжените сили и включването им единствено в крайно наложителни ситуации в интерес на кампанията.”
През втората седмица от войната българските позиции се закрепват в известна степен. Въпреки, че армиите им отстъпват значителни територии в Македония те все пак продължават да се бият като непокътнати и ефективни бойни съединения, а линиите им за снабдяване и комуникации остават стабилни. Въпреки, че българското настъпление в северната част на фронта спира и започва сръбско контранастъпление, скоро и то е спряно и линията на фронта остава приблизително същата. Тогава обаче за българите се появява нов непреодолим проблем.
Румънската интервенция
На 10 юли в България нахлуват румънските разбойници (от румънски: război - война, războinic – войник). Срещу тяхната близо половин милионна армия разполагаща със 126 полски, 15 гаубични и 3 планински батареи (повечето производство на Круп) в този критичен момент България не е в състояние да противопостави абсолютно нищо.
Румънския 5-и корпус под командването на ген. Йоан Кулчер (80 000 души) минава сухопътната граница и окупира Южна Добруджа до линията Тутракан – Балчик – територията за която румънците претендират като „компенсация”. Кавалерийските части на корпуса дори влизат във Варна, но скоро след това се връщат обратно, след като установяват отсъствието на каквато и да било българска съпротива.
4 дни по-късно 250 000-ната румънска Дунавска армия под командването на престолонаследникът принц Фердинанд прекосява Дунава при Оряхово и при Никопол. Решението на българския щаб е просто да не прави нищо срещу тях, оставяйки войските на досегашните им позиции. Без да срещат никаква съпротива по пътя си румънските войски се разделят на две части, едната се насочва към Враца и Фердинанд (днешният Монтана), а другата навлиза в Искърското дефиле в посока към София. Части от кавалерията на тези две групи се разпръсва в различни посоки по Западна България.
Това румънско нахлуване през Дунав е практически решаващия момент за войната. Към този момент българите вече са успяли да стабилизират позициите си срещу сърбите и гърците и подготвят контраофанзива по тези направления. Но с разположението на всички армии на Запад и на Югозапад българите няма как да спрат румънското напредване в сърцето на страната заплашващо дори и откритата столица. На 23 юли предните части на румънската кавалерийска дивизия достигат до село Враждебна, намиращо се само на 10-тина километра от София. А това вече означава не само че те могат да вземат столицата, но и да излезнат в тила на 3-а армия, която в този момент се сражава срещу сърбите.
На 25 юли румънските войски се срещат със сръбските при Белоградчик и с това Видин остава изолиран.
Паралелно с настъплението на пехотата румънците използват и авиация за разузнавателни цели. Пилотите им правят фотографии от въздуха и също така хвърлят листовки над София. Въпреки че вражеските самолети не бомбардират града и не причиняват никакви физически щети, самото им присъствие там е вече се приема от обществото като сериозна заплаха и психологически удар. И София реално е първата столица в историята, над която са надвисвали сенките на вражески военни самолети.
По време на тази офанзива румънските войски не дават жертви в бой, по простата причина, че бой няма (ако изключим някои кратки инцидентни престрелки), но въпреки това загубите които понася румънската армия в тази кампания са тежки! Поради лошата организация и условия в румънската армия избухва холерна епидемия, а щом войската доближава балкана, доставките на храна и лекарства през понтоните над Дунава се забавят и дори напълно спират. В резултат на това загиват 6000 румънци, съвсем недокоснати от вражески щик или патрон. Като от това пострадват и доста румънски цивилни заразени от завърнали се болни войници.
Турците се връщат в Одрин
Макар и победена в първата Балканска война, значително изтоштена от понесените загуби и младотурската революция, Османската империя все пак е в състояние да мобилизира наново значителни сили и да ги хвърли за възвръщане на част от загубените територии. Мотивацията сред младотурците и Енвер бей става още по-голяма когато виждат колапса на Балканския съюз и най-вече тежкото положение на България, за сметка на която ще стане предстоящото възвръщане на териториите.
На 12 юли общо 250 000 турски войници тръгват безпрепятствено от Галиполи и Чаталджа, позициите до които, отсъстващата в момента българската армия ги е изтласкала в миналата война. Те преминават линията Мидия-Енос разделени на 4 армии (1-а Османска армия разположена най-наизток, тръгваща от Чаталджа, 4-а –от Галиполи, а 2-а и 3-а – между тях) и командвани от Ахмет Иззед паша.
Българските войски са напуснали Източна Тракия още през изминалата пролет и са съсредоточени далеч на запад на сръбския и на гръцкия фронт. Единствено в Одрин е оставен малък гарнизон от 4 000 души под командването на майор Вълко Велчев, за щастие тази българска част не получава подобни безумни заповеди както онази в Солун и успява с кратки ариергардни боеве да се изтегли невредима. А в това време турските армии пристигнат и реокупират вече изоставения град. Едно превземане постигнато без дори един произведен изстрел, стоящо в много силен контраст на епохалните боеве, подвизи и жертви, с които българите превземат крепостта само преди няколко месеца. Части от османските войски продължават и след Одрин и прекосяват старата българо-турска граница напредвайки към Ямбол, което създава огромна паника сред българите, като дори част от населението бяга към планините на север. Само преди 9 месеца българите са били пред портите на Истанбул, а сега вече турците нахлуват в България. Главната им стратегическа цел – да си върнат територията до старата граница, явяваща се необходимият хинтерланд на столицата им, плюс Одринската крепост за надежна защита на тези територии е вече постигната и под натиска на Великите сили, а и на несигурното положение в страната след младотурската революция, турците се изтеглят от старите предели на България и военните действия на този фронт приключват само с няколко опожарени села.
Картината на османската офанзива е почти идентична с румънската – и те настъпват съвсем безпрепятствено дълбоко в българските територии, и те не дават никакви жертви в боеве, и при тях избухва холерна епидемия и взима близо 4 000 жертви по време на тази кампания.
Кръвопролитията при Калиманци
На фона на общата безизходица успешните отбранителни действия против сръбската офанзива донякъде окуражават българския щаб, а факта че вече са изтласкани почти до старите граници мотивира войниците да ги отбраняват още по-упорито. Но вражеските атаки не спират.
В проливен дъжд, на 18 юли сръбската 3-а армия, заедно с черногорската дивизия атакуват българските позиции при Калиманци (в Североизточна Македония. Достигайки на десетина метра от българите, сърбите опитват с мятане на ръчни гранати да ги изтласкат от позициите им. Българските редици обаче остават стегнати и не отстъпват. На някои места от фронта българите целенасочено оставят сърбите и черногорците да се приближат съвсем близо, поддържайки нарочно максимално слаб огън на тези позиции, което мотивира врага да се насочи именно натам. Достигайки до самите траншеи сърбите са посрещнати с гора от насочени към тях български щикове и след жестоки кръвопролитни боеве - върнати обратно. На други позиции от фронта българската артилерия също се оказва изключително ефективна в подавянето на сръбските атаки.
В срещните щикови боеве при Калиманци и под яростния артилерийски обстрел и двете страни дават близо по 3000 убити и по около 5000 ранени. Сблъсъците на това място продължават чак до края на войната когато започват преговорите за примирие. Но в крайна сметка българите печелят важна дефанзивна битка, удържайки срещу врага устойчиви позициите си около Калиманци до край и не давайки възможност на сърбите да нахлуят в старите предели на България и да се съединят с гръцките войски в долината на Струма. Което би било катастрофално и за 4-а и за 2-а армия и би довело до далеч по-тежки последици и загуба на още територии. Това заедно с офанзивите на 1-а и 3-а армия укрепва целия западен фронт и успешно прикрива подстъпите към София и към всички стари български предели от сръбска инвазия. От юг обаче гръцката офанзива продължава.
Блокирането на гръцката армия в Кресна
Дефанзивните победи срещу сърбите дават възможност на българския щаб да предприеме контраофанзива на гръцкия фронт. Достигайки Кресненското дефиле гърците достигат и предела на техните логистични възможности и губят първоначалната инерция на своето настъпление.
На 25 юли започва придвижването на части от 1-а армия от северозапад в подкрепа на 2-а армия на юг.
На 29 юли южно от Рила българите атакуват гръцките войски, центъра на българите задържа гръцкия, докато левия и десния фланг бързо ги изтласкват на юг по долините на Струма и Места. Това бързо напредване на двата фланга създава чудесна възможност те да тръгнат един срещу друг и съединявайки се да поставят гръцката армия в пълно обкръжение и практически пред капитулация.
Виждайки изпадналата в безнадеждно положение армия, гръцкия крал Константин, който до преди този момент не иска и да чуе за мир преди войниците му да са влезнали в София, заповядва на Венизелос спешно да телеграфира до Букурещ и да иска незабавно примирие, чиито условия в последствие ще се уговарят. Въпреки благоприятната възможност гръцката армия да бъде унищожена, с оглед на патовата ситуация на сръбския фронт и на това, че турците и румънците няма кой да ги спре, българското правителство се съгласява на предложеното примирие.
Обсадата на Видин
Прехвърлянето на българската 1-а армия на юг към Македония оголва северната част на фронта и дава възможност на сръбската 2-а армия да напредне в Северозападна България. След като безпрепятствено влизат в Белоградчик, сърбите се насочват към Видин и го обсаждат.
Града разполага със стабилна фортификация, но за охраната му българската армия е оставила едва 7 пехотни роти, които заедно с милицията в града са всичко 5 700 души, разполагащи само с 16 остарели оръдия. А в същото време от другата страна на Дунав при Калафат се извършва концентрация и на румънски части, с което града е напълно обкръжен и изолиран.
На 29 юли сърбите подлагат на артилерийски обстрел града, но не им се отдава да го превземат с пехотни щурмове. Защитниците на града успяват да удържат до 31 юли когато се сключва примирието и Видин остава в български ръце, нещо което едва ли би траяло дълго при това числено превъзходство и в условия на изолация, ако войната беше продължила.
Заключение
Втората балканска война се оказва една колкото кратка, толкова безднадеждна и злощастна война, породена от проява на върховна глупост от страна на управляващите ни кръгове. Не толкова че е имало липса на кадърни хора на постовете си, колкото до върховното напрежение до което е достигнала и нацията и управляващите я в този водовъртеж.
По върховете на властта буквално цари хаос и няма време решенията да се премислят достатъчно добре нито да се правят консултации между отделните институции, а в някои моменти от тази война съдбоносните решения е трябвало да се взимат на часа, защото е било въпрос на часове ситуацията в даден участък на фронтовете да се измени. Липсва каквато и да е координация между институциите, от които зависи всичко, отделно няма и единно ясно становище как трябва да се действа, затова и самият цар е объркан и взима меко казано странни и противоречиви решения, това е защото и сред офицерите и генералитета има остри спорове как точно трябва да се действа и в даден период една или
Първоначално трябва да отбележим, че Първата Балканска война свършва далеч по-бързо за Сърбия и за Гърция, отколкото за България, за сърбите тя свършва общо взето с Битолската битка, а за гърците – с обсадата и падането на Янина. Отделно от това мобилизационното напрежение не е толкова високо колкото в България и не изтоштава чак до такава степен икономиките им. И не на последно място в хода на войната те воюват срещу далеч по-скромни турски части в Македония, биещи се в условия на обкръжение, числено превъзхождани, атакувани и от чети на ВМРО в тила и страдащи от масови дезертьорства. Така че изтоштението на техните армии към началото на Втората Балканска война е незначително, а тепърва се извършват и нови рекрути в навечерието й.
В същото време българския войник изнася цялата тежест на войната на собствения си гръб на Тракийския фронт, където са съсредоточени по-голямата част от силите на Османската империя и където се завръзват най-кръвопролитните сражения през войната. Цялата нация е изправена на бойна нога в продължение на 9 месеца, войската е силно обезкървена и уморена, над 90% от войниците са обикновени селяни, които са изоставили домовете, семействата и стопанствата си и вече искат да се върнат при тях. Не само сред войниците, но и сред офицерите се появяват настроения против Фердинандовото „Всичко или нищо”, така че ако трябва да бъдат направени исканите отстъпки на Сърбия и Гърция, да им ги дадат и да се свършва вече. Затова и бойния дух вече няма нищо общо с онзи, който е царял в армията до преди няколко месеца.
Докато българите воюват на изток, сръбските и гръцките части имат времето да се настанят в Македония и да изградят удобни и силни отбранителни позиции срещу евентуално бъдещо нападение от наша страна.
В навечерието на войната България разполага с 5 армии, всички от които вече са прехвърлени от Тракия на западните граници и разположени на доста дълъг фронт от около 500 км от Дунав до Егейско море.
Извършени са рекрути и в някои от новоосвободените територии в Македония, Родопите и Тракия, с което общия брой на цялата армия достига половин милион души. Разположението й е следното:
1-ва армия (главнокомандващ - ген. Кутинчев) – разположена от Видин до Берковица; 3-а армия (ген. Димитриев) – около Цариброд и Трън; новосформираната 5-а армия (ген. Тошев) – около Кюстендил и Радомир; 4-а армия (ген. Ковачев) – между Струмица и Щип; и 2-а армия (ген. Иванов) – между Кавала и Дойран. Конната дивизия, останала сравнително безучастна в миналата война и този път е изолирана в най-северната част до Дунава да пази фланга на 1-а армия, също така има и малка българска част изолирана в Солун.
При това положение срещу Румъния и Турция практически не остава нищо което да бъде разположено и тези бъдещи фронтове са оставени съвсем оголени и без защита с илюзорните надежди, че Русия и Австроунгария няма да позволят да бъдем нападнати по тези направления.
Гръцката армия (върховен главнокомандващ – крал Константин, успешно заел трона с убийството на баща си) е в състав 9 пехотни дивизии и 1 кавалерийска, общо около 121 000 души, изправени срещу българската 2-а армия северно от Солун - само 3 пехотни дивизии, общо около 36 000 души, 20 000 от които - новобранци.
Сръбската армия (ген. Радомир Путник) успява да вдигне 348 000 армия за войната срещу българите, част от тези сили първоначално са разположени и около все още нелокализираната албанска граница. Ген. Путник разделя армията на 4 оперативни групи:
В Македония сръбските 1-а и 3-а армии формират най-мощната Южна група. 1-а армия (главнокомандващ – принц Александър) е позиционирана северозападно от Скопие. 3-а армия (ген. Янкович) – около Велес. Сръбската 2-а армия (ген. Степанович) съставя Централната група, в нея са същите тези войници, които доскоро са се биели заедно с българите при Одрин, но сега се изправят срещу тях в района на Пирот. Северната група е съставена от Тимошката армия (ген. Арачич). Западната група е съставена от около 20 баталиона и позиционирана около албанските планини.
Черна гора (главнокомандващ – крал Никола) се включва във войната срещу България с 1 пехотна дивизия, в състав 12 802 души, които се бият заедно със сърбите. 1 черногорска бригада се присъединява към сръбската 3-а армия, а другите 2 – към 1-а армия. Черногорците реално нямат никакви спорове и конфронтации с България, но крал Никола решава да изпрати войски в подкрепа на сърбите в замяна, на което впоследствие те да му отстъпят по-голяма част от Новопазарския санджак, който следва да се подели между двете държави.
Когато настъпва лятото на 1913 г. сръбското разузнаване разбира, че българите вече концентрират основните си сили срещу тях. Ситуацията е такава, че сърбите вече държат спорните територии и могат да бъдат сигурни, че българите ще нападнат първи. Те не се и опитват да изпреварят врага, а дори нарочно изчакват той да направи първата крачка, с което сам да постави върху себе си образа на вероломен предател, нарушител и агресор.
Българския план за войната против бившите съюзници предвижда генерално настъпление на всичките 5 армии по фронта без достатъчно голяма яснота какво ще се прави по-нататък. Идеята на Фердинанд е „да сплаши съюзниците и да ги направи по-отстъпчиви” с тази военна демонстрация. Като изключим тази безпочвена наивност, необходимостта от незабавни офанзивни действия е породена донякъде и от това, че София се намира само на 60 км от сръбската граница и сръбските войски и при надвисналата бъдеща война е по-изгодно първи да атакуваме ние водейки офанзивни действия отвъд границата отколкото дефанзивни зад нея и в опасна близост до столицата.
Пресеченият планински терен на Македония, Източна Сърбия и Западна България обаче сериозно възпрепиятства бързото настъпление и комбинираните действия на войските, така както българите успешно са оперирали преди това в откритите равнини на Тракия. Армиите са принудени да се разпръснат и да действат изолирано една от друга между планинските била и речните котловини. Пътищата са малко и тесни, което затруднява линеарното придвижване на войските. 1-а армия трябва да настъпи към Княжевац и към Пирот; 3-а армия – също към Пирот, в района на който да се съедини с частите на 1-а армия; новосформираната 5-а армия трябва да играе ролята на ос между 1-а и 4-а армия и да прикрива фланговете им; 4-а армия трябва да настъпи в района на Щип; 2-а армия трябва да атакува в Южна Македония в района на Гевгели и на Солун.
В крайна сметка въпреки, че щаба одобрява този план, впоследствие дори не се стреми да го изпълни така както е бил начертан.
Боевете при Брегалница
Най-важната позиция за завладяването на окупираната от сърбите Македония се заема от 4-а армия, наскоро сформирана през отминалата зима. Тя е разгърната под формата на арка, като Щип се намира на върха на тази дъга. Това разположение прави фланговете й уязвими и създава добри условия за вражески контраатаки, с които центъра й да бъде обхванат и разбит.
Първите сражения избухват на 29-30 юни, при сблъсъка на българската 4-а армия със сръбските 3-а и 1-а армии плюс черногорската дивизия в района на р. Злетовска. Първоначално левия фланг на българската армия напредва и с тежки боеве достига Вардар до Удово.
В серия от изключително ожесточени боеве след нощни щурмове, атаки „На нож” по стръмните чукари и под ураганния огън на артилерията, при Криволак сръбската Тимошка дивизия е разгромена от една единствена българска бригада. Там сърбите дават над 3500
жертви и по-голямата част от артилерията си, а фланговете им са застрашени от обход.
В крайна сметка обаче Центъра на 4-а армия не успява да напредне, а при другите български части в района на свой ред търпят тежки загуби, поради което цялостно настъпателния план в този участък се проваля.
Стихийното избухване на боевете и общото положение на фронтовете внася хаос в българския щаб и разстройва плановете и подаването на командите. Така например Данев получава заповед от Савов да спре бойните действия, това става на 1 юли. В същият този ден до него пристига втора заповед от Фердинанд с точно обратното нареждане – атаката да продължи. Настъпва момент на пълно объркване, в който никой не знае какво точно да прави.
На 3 юли Фердинанд уволнява Савов обвинявайки него за провала на офанзивата. В същия ден Савов се оказва уволнен за втори път – сега от правителството обвинен този път в това че е заповядал тази офанзива, истината обаче е че е отстранен заради провалът на войските му да донесат бърза победа, което се е очаквало от него в София, въпреки тежката и сложна ситуация на фронта.
На негово място е назначен главнокомандващия на 3-а армия ген. Димитриев, който от своя страна е отявлен русофил. Така че това е и един отчаян сигнал изпратен към Петербург с надеждата Русия да се намеси в събитията на страната на България. Съвсем скоро обаче ген. Димитриев на свой ред е сменен и командването на 3-а армия е поверено на ген.-лейт. Рачо Петров, всичко това вероятно е плод на противоречиви съвети от страна на висшите военни към Фердинанд в един доста напрегнат момент.
Всички тези спирания на бойните действия и промени имат не само объркващ, но и направо парализиращ ефект върху българските войски. Особено неприятна изненада за войниците от 7 пехотна дивизия на 4-а армия е заповедта успешното им настъпление да спре и да се върнат на изходните си позиции, не само защото шансовете за победа са пропиляни така, ами и защото в този момент предните сръбски части са съвсем близо и отстъплението представлява опасна маневра за самите войници. Така че поради тези обстоятелства загубите ни са тежки, а успехът – нулев...
Последвалите три дни на затишие дават време на сърбите и гърците да се възстановят от първоначалните български удари. През това време обаче те не прекратяват огъня по българските позиции, въпреки някои опити на български офицери да им обяснят отдалеч, че атаката е започнала в резултат на грешка.
Сред българските редици настава объркване, впоследствие българската армия така и не успява да възстанови първоначалния си ред и ритъм на действие. Една заблудена рота от 7-а дивизия дори е хваната и пленена от сърбите без никакъв бой.
Все пак първоначалните български атаки изтоштават и сръбската 3-а армия, поради което командващият я ген. Янкович моли ген. Радомир Путник да му разреши оттегляне, но исканията му са отхвърлени. Путник заповядва на 3-а армия да се държи и да контраатакува. Когато българските атаки стихват на 1 юли сърбите преминават в контранастъпление по цялата линия от Щип до Кочани и успешно изтласкват десния фланг на българската армия от р. Злетовска към р. Брегалница. Към 4 юли те вече са създали удобни условия да пробият българските позиции в близост до Горна Джумая (Благоевград). Ако това се случи това означава разгром на 4-а армия и отрязване на 2-а армия на юг воюваща с гърците. Или с други думи край на войната.
Друг основен фактор благоприятстващ сръбските успехи е мудността на 5-а армия или направо казано - пълното й бездействие в северната част на фронта. Когато на 4-а армия й е заповядана офанзива, към 5-а армия липсва каквато и да била отправена заповед за действия. Ген. Тошев моли командването в София за разрешение да се придвижи с войските си към Македония в помощ на задъхващата се 4-а армия. В София обаче цари пълно объркване след първоначалните сблъсъци по фронта и пълна липса на някаква обща позиция по належащите въпроси, в резултат на което молбата му просто е отхвърлена! На следващия ден неочаквано Тошев най-накрая получава исканото разрешение да атакува, когато атаката започва също толкова неочаквано пристига нова заповед – атаката да бъде спряна! В резултат на цялата тази немарливост от страна на щаба 5-а армия не успява решително да се включи в бойните действия и да облекчи положението на 4-а армия. На 8 юли тя отстъпва от р. Брегалница и боевете стихват. Загубите на 4-а армия са тежки, общо около 20 000 души, сръбските – също: 16 620 души общо, 3000 от които убити. Докато всичко това се случва по същото време на юг българските войски търпят още по-голям разгром от гръцките.
Отстъплението на българската 2-а армия
Още от самото начало положението на 2-а армия (в състав 3 пехотни дивизии и то наскоро попълнени от новобранци) е особено тежко, защото тя трябва да се изправи срещу почти всички сили на гръцките войски (9 пехотни и 1 кавалерийска дивизия), които имат смазващо числено превъзходство над нея в съотношение повече от 3:1.
В този участък спорадичните сблъсъци и престрелки между български и гръцки войници започват да избухват още преди Първата Балканска война да е приключила и 2-а армия да бъде прехвърлена там от Одрин, т.е. дори когато все още сме били съюзници, като провокациите от гръцка страна са едва ли не ежедневие.
На 26 юни 2-а армия получава заповед да унищожи стоящите пред нея гръцки сили и да напредне към Солун, без командването да си дава някаква сметка, че това е далеч отвъд реалните възможности на 2-а армия, дори и ген. Иванов да разполагаше с повече и по-опитни войници. Въобще при планирането на общата стратегия на българския щаб ген. Савов допуска много груба грешка с недооценяването на вражеските сили в този участък от фронта.
Гръцките войски незабавно предприемат контраатака разгръщайки силите си в център и две крила. Като планът им предвижда по-силен натиск от страна на центъра и лявото им крило с цел да бъде отрязан пътя за отстъпление на българите към Струмица. И накрая левия гръцки фланг да се съедини със сръбския десен фланг, което практиески би отрязало достъпа на българите до Македония.
Боевете започват на 30 юни по целия фронт. Гръцките бойни кораби започват да гърмят по българските позиции до залива Орфанос. Десния фланг на българската армия е изтласкан под масирания натиск на гръцката. Разтеглена на фронт от близо 200 км и под напора на многократно превъзхождащия я противник 2-а армия започва да отстъпва на североизток от Солун, както и на север към левия фланг на българската 4-а армия при Струмица, отбраняваща се от контраатаките на сръбските войски и на свой ред нямаща възможност да окаже каквато и да била подкрепа на 2-а армия.
Въпреки че българите предварително изграждат стабилни отбранителни позиции северно от Солун съставени от траншеи със замаскирани по дължината им батареи с множество оръдия, включително и пленени от турците оръдия при Кукуш, в крайна сметка при започналото всеобщо отстъпление се налага те просто да бъдат изоставени.
Ген. Иванов отбелязва, че 4 юли е кризисен ден за армията му, не толкова заради материалните загуби, колкото психологически. Виждайки броя на прииждащия противник и разбрали, че помощ няма да дойде от никъде войниците осъзнават, че това което им предстои е да загубят, поради което бойния дух се срива и единствен варянт на този етап остава отстъплението. А и самото изтегляне на север от Кукуш протича с чести и кръвопролитни сблъсъци на ариергардите, в които българите дават тежки загуби – около 4000 убити и 2000 ранени.
И в този критичен момент, чак когато положението вече е излязло извън контрол, от София най-накрая се сещат да изпратят подкрепления, макар и скромни, на бедстващата 2-а армия. Тези части обаче пристигат само за да се присъединят към всеобщото отстъпление на север. Която маневра от своя страна започва да оголва левия фланг на 4-а армия и да я заставя на свой ред да отстъпва за да предотврати възможността от сръбски обход и врязване на вражеските войски в стика между двете армии. Цялото това отстъпление започва все повече и повече да отива към разгром.
Поражението и изтласкването на 2-а армия от гръцките войски се оказва най-тежкото поражение за България във Втората Балканска война и най-големия успех на Гърция и за двете войни. При тези боеве гърците взимат в плен около 6000 български войници и 130 оръдия. Но въпреки отчаяното си положение българите все пак не се дават без бой и всъщност цената на тази гръцка победа съвсем не е лека – 8700 гръцки войници падат на бойното поле северно от Солун. И въпреки загубата и прогонването на 2-а армия тя все пак отстъпва организирано и запазва бойния си ред и боеспособност. Но с изтеглянето й от Сяр и Драма става ясно, че е дошъл края на българските надежди за Егейска Македония. Нереалистичните въжделения на управляващите ни кръгове за Солун, не само причиняват разрив на българо-гръцкия съюз и то още преди Първата Балканска война да е започнала, но и довеждат до немуниемото разбиване на 2-а армия и загубата и на българските етнически райони северно от града.
Българската „Вертоломеева нощ” в Солун
Това което провокира 2-а армия да атакува незабавно всъщност е унищожаването на българския контингент в Солун от гръцките войски и установяването на пълен контрол над града от тях.
На 30 юни в Солун се намира гръцката 2-а дивизия, заедно с около 2000 души критска жандармерия. Българските сили останали там са един единствен баталион (3-и, от 14-и Македонски полк), който попада в пълна изолация там и тотално числено превъзходство на врага. Въпреки, че ген. Савов настоява да се изтеглят от там поради неблагоприятното положение, правителството в София настоява те да останат там, като един вид опит за изразяване и отстояване на българските претенции за Солун, без никой да го интересува, че ако бъдат нападнати не им остава нищо друго освен да бъдат избити. Изключваме надеждите за евентуална помощ от базираната на североизток 2-а армия, която още в началото на боевете започва отстъпление.
Българския баталион е нападнат веднага след като въоръжения конфликт между България и Гърция ескалира и продължава само два дни – 30 юни и 1 юли 1913 г. Завързва се кръвопролитен сблъсък по улиците на града, българските части бързо свършват патроните си и нямайки възможност за презареждане продължават битката с байонетите си в опит да изтласкат многобройния противник. В същото време гърците не се поколебават да използват артилерия срещу българите без ни най-малко да държат сметка за това, че тя взима и много цивилни жертви там, както и разрушени сгради.
В крайна сметка оцелелите българи са пленени, 237 загиват в тази кратка битка и около 100 са ранени, по време и след битката част от българските жители пребиваващи в Солун също са заловени и убити от гръцките войници. Всички тези хора практически са принесени в жертва от собственото си правителство в името на една безнадеждна кауза.
Гръцките загуби естествено са незначителни – 18 убити и около 30 ранени. С това и с изтласкването на 2-а армия на север Гърция без особени усилия успява да сложи ръка върху всички спорни територии, а освен всичко друго се създават и благоприятни условия за нахлуване още по-насевер, включително и в старите предели на България.
Българите в отстъпление и отбрана
В същото време положението на 4-а армия в Македония продължава да бъде тежко и под напора на сръбските армии тя е принудена да изостави първоначалния успех на войските от левия си фланг и да предприеме отстъпление по целия си фронт. Така че около 7 юли ситуацията според ген. Димитриев е „съвсем близо до катастрофа”, поради което той заповядва и на двете армии да отстъпят до старите граници на България за да прикрият взаимно фланговете си. Десния фланг на 2-а армия така или иначе е изтласкан след сблъсъците около Дойран на 7 юли и принуден да се отстъпи, същото правят и останалите части на армията изтегляйки се по долината на Струма към Горна Джумая (Благоевград), в това време гърците влизат в Струмица, а след няколко дни (11 юли) се съединяват със сръбските войски в Македония. Напредването им на север по долината на Струма продължава до 24 юли когато достигат Кресненското дефиле и до там инерцията им свършва. Оказва се, че това е максималната дистанция, до която могат да се разтегнат снабдителните и комуникационните им линии, а също така и че войската осезаемо се уморява от макар и успешните си битки, както и от ускорения марш.
В другия участък на Южния театър на бойните действия, гърците се справят с още по-голяма лекота. На 11 юли гръцкия флот превзема пристанището на Кавала, а впоследствие и целия град. На 19 юли гърците влизат в Неврокоп и 2-а армия се връща на старата българска граница. На 25 юли гръцкия флот превзима и Дедеагач, с което българите окончателно са отрязани от Егейско море.
В центъра българската 5-а армия най-накрая започва успешни настъпателни действия срещу сръбските сили в района на Кюстендил, но те така и не могат да бъдат успешно доразвити поради разбиването и отстъплението на 2-а армия, както и големите затруднения на 4-а. Така че въпреки успешното си напредване и 5-а армия е принудена на 6 юли да се изтегли обратно на старата граница за да пази района на Кюстендил и югозападните подстъпи към София, така тя заема отбранителни позиции там до края на войната. Сръбската 1-а армия прави известни опити да пробие тези отбранителни позиции, но те са осуетени без проблеми и положението в този участък на фронта остава статично. Нито там е съсредоточено някакво основно усилие на сръбските удари, нито е необходимо там да стои цяла бездействаща българска армия, чиито сили (или поне част от тях) можеха да помогнат на закъсалите 2 армии на юг.
На север 3-а армия започва офанзива на 7 юли настъпвайки разделена на две основни групи към Пирот и в перспектива – към Ниш с цел да прекъсне жп възела за към Скопие. Настъплението на 3-а армия започва да застрашава Пирот, както и от сериозно разкъсване на сръбските връзки и комуникации в района. В отговор на това ген. Путник спешно започва да прехвърля части от Южната група, които да отбраняват подстъпите към Пирот. Тези подкрепления успяват да предотвратят българската заплаха надвиснала над Пирот, но за сметка на това редиците на сръбските 1-а и 3-а армия оредяват и така отслабва натискът им спрямо българската 4-а армия и до сръбски пробив на тази позиция не се стига, което би могло да приключи войната още тогава.
Българската 3-а армия предприема още няколко нерешителни атаки към Пирот до 23 юли и след това се връща обратно заемайки отбранителни позиции, със същия мотив като при 5-а – да охранява подстъпите към София, защото тя се намира само на 60 км от границата. Позициите на българската армия там са достатъчно силни за да парират всеки възможен сръбски удар по това направление към столицата, но по този начин и 3-а армия с нищо не допринася за първоначалните настъпателни планове на българския щаб в тази война.
В най-северната част на фронта българската 1-а армия започва своята офанзива на 4 юли. В кратко време и след тежки боеве тя превзема сръбския град Княжевац и се приготвя за настъпление на юг към Пирот. Въпреки че загубите от битката при Княжевац са минимални (280 убити и 800 ранени) и изгледите за успех на тази маневра са доста добри, още на следващия ден, щаба в София нарежда и на 5-а армия също да се върне обратно към старата граница, правейки си за нея доста закъснели сметки за евентуалното й включване на юг при Македонския фронт. Като това решение освен, че проваля операцията и освен че не довежда до нищо конструктивно впоследствие, води и до жертви в процеса на изтеглянето на българските войски. Защото когато те се евакуират от Княжевац изпълнявайки командата, сръбските войски не спират да се бият и ги преследват, в резултат на което 9-а дивизия от 1-а армия при отстъплението си влиза в една клисура заклещена от сръбските батареи и изцяло излжона на огъня им. Впоследствие сърбите намират в тази клисура трупове "буквално разхвърляни на парчета по земята" в резултат на артилерийския обстрел, една сцена предвещаваща бъдещите страховити картини, които артилерията ще нарисува през предстоящата Първа Световна война.
На 17 юли след като се връща обратно в пределите на България 1-а армия започва прехвърлянето си на юг, с което Северозападната част на страната се оголва за сръбската и Румънската армия.
Към средата на юли настъпва огромна умора от войната и в двата лагера, желанието за воюване и инерцията набрани от тях през миналата есен вече съвсем са се изпарили. В отделни части на фронта се правят неофициални опити от обикновени войници и от двете страни за договаряне на поне временно прекратяване на огъня помежду им, като всички тези случаи остават ненаказани от офицерите им. Като такива настроения вече са завладяли дори и част от генералитета.
В телеграма от юли 1913, главнокомандващия 2-а армия ген. Степанович пише: „Прочетох доклада ви за загубите от нощта на 10 срещу 11-и този месец със свито сърце, защото тези жертви са безмислени при липсата на нужда от подобни бързи и рисковани действия. Препоръчвам за в бъдеще разумното опазване на въоръжените сили и включването им единствено в крайно наложителни ситуации в интерес на кампанията.”
През втората седмица от войната българските позиции се закрепват в известна степен. Въпреки, че армиите им отстъпват значителни територии в Македония те все пак продължават да се бият като непокътнати и ефективни бойни съединения, а линиите им за снабдяване и комуникации остават стабилни. Въпреки, че българското настъпление в северната част на фронта спира и започва сръбско контранастъпление, скоро и то е спряно и линията на фронта остава приблизително същата. Тогава обаче за българите се появява нов непреодолим проблем.
Румънската интервенция
На 10 юли в България нахлуват румънските разбойници (от румънски: război - война, războinic – войник). Срещу тяхната близо половин милионна армия разполагаща със 126 полски, 15 гаубични и 3 планински батареи (повечето производство на Круп) в този критичен момент България не е в състояние да противопостави абсолютно нищо.
Румънския 5-и корпус под командването на ген. Йоан Кулчер (80 000 души) минава сухопътната граница и окупира Южна Добруджа до линията Тутракан – Балчик – територията за която румънците претендират като „компенсация”. Кавалерийските части на корпуса дори влизат във Варна, но скоро след това се връщат обратно, след като установяват отсъствието на каквато и да било българска съпротива.
4 дни по-късно 250 000-ната румънска Дунавска армия под командването на престолонаследникът принц Фердинанд прекосява Дунава при Оряхово и при Никопол. Решението на българския щаб е просто да не прави нищо срещу тях, оставяйки войските на досегашните им позиции. Без да срещат никаква съпротива по пътя си румънските войски се разделят на две части, едната се насочва към Враца и Фердинанд (днешният Монтана), а другата навлиза в Искърското дефиле в посока към София. Части от кавалерията на тези две групи се разпръсва в различни посоки по Западна България.
Това румънско нахлуване през Дунав е практически решаващия момент за войната. Към този момент българите вече са успяли да стабилизират позициите си срещу сърбите и гърците и подготвят контраофанзива по тези направления. Но с разположението на всички армии на Запад и на Югозапад българите няма как да спрат румънското напредване в сърцето на страната заплашващо дори и откритата столица. На 23 юли предните части на румънската кавалерийска дивизия достигат до село Враждебна, намиращо се само на 10-тина километра от София. А това вече означава не само че те могат да вземат столицата, но и да излезнат в тила на 3-а армия, която в този момент се сражава срещу сърбите.
На 25 юли румънските войски се срещат със сръбските при Белоградчик и с това Видин остава изолиран.
Паралелно с настъплението на пехотата румънците използват и авиация за разузнавателни цели. Пилотите им правят фотографии от въздуха и също така хвърлят листовки над София. Въпреки че вражеските самолети не бомбардират града и не причиняват никакви физически щети, самото им присъствие там е вече се приема от обществото като сериозна заплаха и психологически удар. И София реално е първата столица в историята, над която са надвисвали сенките на вражески военни самолети.
По време на тази офанзива румънските войски не дават жертви в бой, по простата причина, че бой няма (ако изключим някои кратки инцидентни престрелки), но въпреки това загубите които понася румънската армия в тази кампания са тежки! Поради лошата организация и условия в румънската армия избухва холерна епидемия, а щом войската доближава балкана, доставките на храна и лекарства през понтоните над Дунава се забавят и дори напълно спират. В резултат на това загиват 6000 румънци, съвсем недокоснати от вражески щик или патрон. Като от това пострадват и доста румънски цивилни заразени от завърнали се болни войници.
Турците се връщат в Одрин
Макар и победена в първата Балканска война, значително изтоштена от понесените загуби и младотурската революция, Османската империя все пак е в състояние да мобилизира наново значителни сили и да ги хвърли за възвръщане на част от загубените територии. Мотивацията сред младотурците и Енвер бей става още по-голяма когато виждат колапса на Балканския съюз и най-вече тежкото положение на България, за сметка на която ще стане предстоящото възвръщане на териториите.
На 12 юли общо 250 000 турски войници тръгват безпрепятствено от Галиполи и Чаталджа, позициите до които, отсъстващата в момента българската армия ги е изтласкала в миналата война. Те преминават линията Мидия-Енос разделени на 4 армии (1-а Османска армия разположена най-наизток, тръгваща от Чаталджа, 4-а –от Галиполи, а 2-а и 3-а – между тях) и командвани от Ахмет Иззед паша.
Българските войски са напуснали Източна Тракия още през изминалата пролет и са съсредоточени далеч на запад на сръбския и на гръцкия фронт. Единствено в Одрин е оставен малък гарнизон от 4 000 души под командването на майор Вълко Велчев, за щастие тази българска част не получава подобни безумни заповеди както онази в Солун и успява с кратки ариергардни боеве да се изтегли невредима. А в това време турските армии пристигнат и реокупират вече изоставения град. Едно превземане постигнато без дори един произведен изстрел, стоящо в много силен контраст на епохалните боеве, подвизи и жертви, с които българите превземат крепостта само преди няколко месеца. Части от османските войски продължават и след Одрин и прекосяват старата българо-турска граница напредвайки към Ямбол, което създава огромна паника сред българите, като дори част от населението бяга към планините на север. Само преди 9 месеца българите са били пред портите на Истанбул, а сега вече турците нахлуват в България. Главната им стратегическа цел – да си върнат територията до старата граница, явяваща се необходимият хинтерланд на столицата им, плюс Одринската крепост за надежна защита на тези територии е вече постигната и под натиска на Великите сили, а и на несигурното положение в страната след младотурската революция, турците се изтеглят от старите предели на България и военните действия на този фронт приключват само с няколко опожарени села.
Картината на османската офанзива е почти идентична с румънската – и те настъпват съвсем безпрепятствено дълбоко в българските територии, и те не дават никакви жертви в боеве, и при тях избухва холерна епидемия и взима близо 4 000 жертви по време на тази кампания.
Кръвопролитията при Калиманци
На фона на общата безизходица успешните отбранителни действия против сръбската офанзива донякъде окуражават българския щаб, а факта че вече са изтласкани почти до старите граници мотивира войниците да ги отбраняват още по-упорито. Но вражеските атаки не спират.
В проливен дъжд, на 18 юли сръбската 3-а армия, заедно с черногорската дивизия атакуват българските позиции при Калиманци (в Североизточна Македония. Достигайки на десетина метра от българите, сърбите опитват с мятане на ръчни гранати да ги изтласкат от позициите им. Българските редици обаче остават стегнати и не отстъпват. На някои места от фронта българите целенасочено оставят сърбите и черногорците да се приближат съвсем близо, поддържайки нарочно максимално слаб огън на тези позиции, което мотивира врага да се насочи именно натам. Достигайки до самите траншеи сърбите са посрещнати с гора от насочени към тях български щикове и след жестоки кръвопролитни боеве - върнати обратно. На други позиции от фронта българската артилерия също се оказва изключително ефективна в подавянето на сръбските атаки.
В срещните щикови боеве при Калиманци и под яростния артилерийски обстрел и двете страни дават близо по 3000 убити и по около 5000 ранени. Сблъсъците на това място продължават чак до края на войната когато започват преговорите за примирие. Но в крайна сметка българите печелят важна дефанзивна битка, удържайки срещу врага устойчиви позициите си около Калиманци до край и не давайки възможност на сърбите да нахлуят в старите предели на България и да се съединят с гръцките войски в долината на Струма. Което би било катастрофално и за 4-а и за 2-а армия и би довело до далеч по-тежки последици и загуба на още територии. Това заедно с офанзивите на 1-а и 3-а армия укрепва целия западен фронт и успешно прикрива подстъпите към София и към всички стари български предели от сръбска инвазия. От юг обаче гръцката офанзива продължава.
Блокирането на гръцката армия в Кресна
Дефанзивните победи срещу сърбите дават възможност на българския щаб да предприеме контраофанзива на гръцкия фронт. Достигайки Кресненското дефиле гърците достигат и предела на техните логистични възможности и губят първоначалната инерция на своето настъпление.
На 25 юли започва придвижването на части от 1-а армия от северозапад в подкрепа на 2-а армия на юг.
На 29 юли южно от Рила българите атакуват гръцките войски, центъра на българите задържа гръцкия, докато левия и десния фланг бързо ги изтласкват на юг по долините на Струма и Места. Това бързо напредване на двата фланга създава чудесна възможност те да тръгнат един срещу друг и съединявайки се да поставят гръцката армия в пълно обкръжение и практически пред капитулация.
Виждайки изпадналата в безнадеждно положение армия, гръцкия крал Константин, който до преди този момент не иска и да чуе за мир преди войниците му да са влезнали в София, заповядва на Венизелос спешно да телеграфира до Букурещ и да иска незабавно примирие, чиито условия в последствие ще се уговарят. Въпреки благоприятната възможност гръцката армия да бъде унищожена, с оглед на патовата ситуация на сръбския фронт и на това, че турците и румънците няма кой да ги спре, българското правителство се съгласява на предложеното примирие.
Обсадата на Видин
Прехвърлянето на българската 1-а армия на юг към Македония оголва северната част на фронта и дава възможност на сръбската 2-а армия да напредне в Северозападна България. След като безпрепятствено влизат в Белоградчик, сърбите се насочват към Видин и го обсаждат.
Града разполага със стабилна фортификация, но за охраната му българската армия е оставила едва 7 пехотни роти, които заедно с милицията в града са всичко 5 700 души, разполагащи само с 16 остарели оръдия. А в същото време от другата страна на Дунав при Калафат се извършва концентрация и на румънски части, с което града е напълно обкръжен и изолиран.
На 29 юли сърбите подлагат на артилерийски обстрел града, но не им се отдава да го превземат с пехотни щурмове. Защитниците на града успяват да удържат до 31 юли когато се сключва примирието и Видин остава в български ръце, нещо което едва ли би траяло дълго при това числено превъзходство и в условия на изолация, ако войната беше продължила.
Заключение
Втората балканска война се оказва една колкото кратка, толкова безднадеждна и злощастна война, породена от проява на върховна глупост от страна на управляващите ни кръгове. Не толкова че е имало липса на кадърни хора на постовете си, колкото до върховното напрежение до което е достигнала и нацията и управляващите я в този водовъртеж.
По върховете на властта буквално цари хаос и няма време решенията да се премислят достатъчно добре нито да се правят консултации между отделните институции, а в някои моменти от тази война съдбоносните решения е трябвало да се взимат на часа, защото е било въпрос на часове ситуацията в даден участък на фронтовете да се измени. Липсва каквато и да е координация между институциите, от които зависи всичко, отделно няма и единно ясно становище как трябва да се действа, затова и самият цар е объркан и взима меко казано странни и противоречиви решения, това е защото и сред офицерите и генералитета има остри спорове как точно трябва да се действа и в даден период една или
